Митрополи́т (на гръцки: μητροπολίτης) е най-старата епископска титла в Църквата. Първоначално митрополит е бил епископ на християнска църква с резиденция в столица или митрополия (μητρόπολις) на Римска провинция.
Древната църква
Титлата митрополит се среща за пръв път в каноните на Никейския Вселенски Събор 325 г. 34-to Апостолно правило определя: „епископите на всеки народ да знаят първия от тях и да го признават за главен, и да не творят нищо, което превишава тяхната власт, без негово знание.“ Митрополитите са свиквали и били председатели на поместни събори в своята епархия (ἤ ἐπαρχία).
Българска православна църква
На Осмия вселенски събор (869 – 870), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г. се учредява български църковен диоцез, начело на който е поставен гъркът Георги, с титла „митрополит на Дръстър“ (дн. Силистра) (870- ок. 886 г.), който обаче пребивавал постоянно не в своя епархийски център Дръстър, дн. Силистра, а в столицата Плиска, град от същата епархия), директно подчинен на Константинополската патриаршия. Българската църква е устроена по византийски модел и има тогава 7 митрополита: Дръстърска (първенствуващата епархия на България и собствена катедра на всебългарския архиепископ); Филипополска (дн.
