Гущерите (Lacertilia) са студенокръвни влечуги, близки по много белези до змиите, с които споделят и един разред – Люспести. Отличителните белези на гущерите са големият нос, покритото със суха люспеста кожа тяло, дългата опашка, както и наличието на външно ухо и клепачи на очите. Повечето притежават четири крака, снабдени с нокти. Гущерите са най-богатата на видове група с повече от 35 000 000 вида, разпространени повсеместно с изключение на океаните и полярните зони.Размерът на гущерите може да варира от няколко сантиметра (гекони) до близо три метра (Комодски варан).
Съществуват и представители при които крайниците са закърнели (т.нар. безкраки гущери, в България е разпространен в цялата страна слепок, среща се и змиегущер, чийто външен вид може да се сбърка със змия. Разликите са в наличието при безкраките гущери на клепачи и външно ухо, покрито с мембрана.
Костите в опашката на всички гущери са свързани с крехки връзки, което позволява гущерът лесно да се изплъзне при улавяне, счупвайки и оставяйки част от опашката си. Това е част от защитния механизъм при избягване на опасност и ги отличава от змиите, при които опашката не се чупи лесно. Разпространен народен мит е, че „гущерът сам отгризва опашката си“, но това не е вярно – причината е просто в нейната анатомия.
Много гущери могат да променят окраската си съгласно тази на околната среда или когато са стресирани. Най-типичният пример са хамелеоните, но явлението се наблюдава и при редица неродствени на тях гущери.
Гущерите се хранят най-често с насекоми или гризачи, т.е. повечето са хищници. Някои видове са всеядни, а има и изцяло растителноядни (например игуаните). Счита се, че единствените отровни гущери са два вида от Северно Мексико, които са способни да отделят отрова докато се хранят, но отровни жлези са открити при редица представители на игуаните и вараните. Нито един от тях не представлява пряка опасност за човека, тъй като отровата се отделя бавно при дъвчене, за разлика от змиите при които се инжектира с първото ухапване.
